Презареждане.

Излизаш. Девет без три минути е... леката вина, че си се предал преди края на 'работното време' се разтапя и потича на сини вадички по леко розовото небе. Птичките ослепително надзъртат над ръба на слушалките ти. Сещаш се, че не си си пуснал звука. Сякаш са минали години, откакто, навлякъл си-бемол мажор (синьо, защото е четвъртък), забрави последната глътка кафе с мляко и изскочи към академията. Години ли? Какви години, много повече.. векове. Дори още повече. Минути. Излизаш. Луната налудничаво наднича, скрила отхапаната си буза. Блести. Рисуваш с кал по обувките си. Заобиколен път под блока. Надбягваш се с охлюв. "Не ме настъпвай" - прибира рогцата си той. Облива те някакво карамелено-топло чувство. Вдигаш го от земята, а тя прави цяла обиколка докато се навеждаш към здравеца, за да го оставиш. Апропо, охлювите не ядат здравец. Вървиш. Изоставаш, за да избегнеш случайна среща с приятни хора. Друга случайна среща. Добронамереност. Трета случайна среща, която обаче не се състои. Или се състои, но в друго измерение. Сетивата ти за презрели. Реве ти се. Без причина.
Изведнъж се сещаш, че вървиш. Сещаш се, и че можеш да вървиш по-бързо и това е почти като летене насън или поне доста прекрасно. Вървиш по бордюр. Губиш равновесие. Земетресение? Надали. Просто не можеш да вървиш в права линия. Мислите се случват, просто понякога е трудно да се нацелят пространството и времето.

Имаш нужда да презаредиш. Енергия, лимит, дали, защо. Утре ще е по-добър ден. (може би?)

Пеперуди.

Catch, pin down and classify
Those butterflies in your stomach.

Fools

Само глупакът ще каже "Защо да си поставяш сам рамки?" - но и само глупак би направил подобна праволинейна категоризация.

Semiotics of destiny

Знаци? Да. Но как да ги четем? И как да знаем кога един знак означава нещо, а кога е знак да се замислим дали не взимаме знаците твърде насериозно?

Between

Питаш ме какво искам ли? ... то се намира между 'аз' и 'защо'.

Малки сме, и слаби. Крием се в измислици и обещаваме. Невидими цветя. Лилави и безпомощни. Нуждаем се от светлина, Но всяка сутрин, методично, залепяме със вестници прозорците си. Искаме слънце, но всеки ден, внимателно, се крием в домовете си. В килера, отляво до бурканите с туршия.
Искаме, а чакаме. Жонглираме със изгасени свещи. Мислим твърде сложно насаме. А лице в лице, Прости думи премълчаваме. Искаме залез, а гледаме на изток. Искаме ласка, а се зъбим на ръката, която иска да погали - защото етикетът не ни позволява да ухапем. Малки сме, безсмислени. Типизирано различни. Еднакво убедени в уникалността си. Ентусиазирано, колекционерски, се хвърляме в безумни каузи - а после се прибираме по домовете си. Чувстваме във нули, единици, нули, единици. Мислим само и единствено за себе си. А вечерта, утихнали и безсърдечни, крием се зад 'ние'.

Moral

Морал - това, което ни позволява да се зъбим на ръката, която ни храни, но не и да я хапем.

За 3-мата човека, които четат тук - съгласни/несъгласни? Други алтернативни дефиниции? : )