Светлината се спускаше от горе, лека и бяла, като през много висок стъклен таван. Тя се огледа наоколо. Беше тихо и имаше мрамор. Плочи, колони, статуи. И облаци. Много облаци. За момент си помисли, че е сама, и че водачът й я е излъгал и я е запратил нанякъде сама, но в следващият момент той беше зад гърба й, и, седнал в поза лотос, леко се поклащаше във въздуха. - Помислих, че сте изчезнал.
- Тук съм, тук съм.
- Но аз защо съм тук?
- Нима не искаш да научиш повече за живота? Нали се оплакваше, че не разбираш хората?
- Да, не ги разбирам... И всеки път, когато си помисля, че съм започнала да ги разбирам, се оказва, че абсолютно греша в преценката си. Но все още не разбирам как тази илюзорна quasi древен Рим сбирщина на скулптури ще ми помогне да ги разбера!
- Всеки човек е скулптор на живота си. Да вървим, ще ти покажа.
Водачът се спусна на земята и тя видя, че е обут със сандали с малки златни крила на тях. (Какво да се прави, винаги забелязваше обувките.)
Известно време вървяха мълчаливо, проправяйки си път през гора от бели колони. Стигнаха до пропаст, над която се рееше лека мъгла. На ръба й самотен човек, обърнат с гръб към тях, и с лице към къс мрамор дялаше нещо като орнамент с чук и длето по него. Повърхността на камъка беше покрита със следи от удари и отчупени парчета. Мъглата й пречеше да види колко още остава.
- В началото животът ни е просто къс камък. Необработен и цял. Когато се родим, получаваме сечива и малко по малко започваме да се учим как да го дяламе.
Човекът спря, замисли се за момент, после мълчаливо остави длетото, взе кирка и започна да удря там, където току-що беше гравирал. Мраморни отломки отскачаха и тихо падаха в покритата с мъгливо покривало бездна.
- Но защо го прави? Изглежда напълно луд. - Недейте, не виждате ли, че ще го развалите... – скулпторът не даде знак, че е чул, и момичето се завтече да го спре, но в следващия момент тя сама държеше металното оръдие и удряше настървено по камъка.
Водачът й вече беше до нея.
- Ето, не можеш да разбереш дори себе си, а камо ли друг човек.
- Чакайте, тука има много работа. Трябва да се махне този глупав орнамент. Да се отчупи... - Тя замахна настървено с кирката и изведнъж се сепна и я свали.- Да не искате да ми кажете, че този камък е моят живот? И че аз съм била едновременно и тук и съм се видяла отстрани? Та този човек беше съвсем неадекватен. Трудеше се упорито, а после с няколко замаха на кирката развали всичко, което беше направил. А аз исках да го спра, а сега сама правя същото.
- Току-що откри за себе си, че един човек не може да разбере напълно действията на друг човек отстрани. Всичко придобива съвсем различен смисъл, когато промениш перспективата. Сламката в твоето око винаги ти се вижда по-голяма от гредата в чуждото.
- Но понякога има хора, с които като че ли се разбираш от половин дума и имате толкова много общи неща. Сякаш дори мислите еднакво и би могъл да си обясниш всяко тяхно действие.
- Това е илюзия. Виждаш ли, човек цял живот гради форми и образи, които после обикновено биват отчупени и пропадат в миналото. Но никога не изчезват напълно. Хората са сантиментални и пазят отломките, колекционират ги, за да ги разглеждат и да си ги показват един на друг. Не си ли се замисляла откъде идва тази особена тежест когато мислиш за отминалото? Това е от всичкия камък, който постоянно носиш със себе си. Понякога някои хора имат отломки със сходна форма в колекциите си. Понякога откриват това, докато си ги показват взаимно и решават, че е важно. Карма го наричат някои, съдба, знак. Но реално погледнато няма нищо такова. Е, рядкост е, наистина, но в нея няма нищо свръхестествено. Напротив, това е съвсем нормално, тъй като вариантите на събитията и формите не са абсолютно неограничени на брой. Понякога голяма част от отломките си приличат. Но това, все пак, са само отломки. Миналото не дава формула за бъдещето. Ммм.. Май те разочаровах.
* * *
- Къде са тези парчета? Искам да ги видя.
- Те падат в пропастта.
Тя отиде до ръба и погледна надолу. Мъглата се диплеше кротко и скриваше дъното. - Но нали казахте току-що, че хората ги събират и ги разглеждат! Как ще стане това, та те са безвъзвратно загубени в бездната.
- Бездната е бездна, само докато стоиш на ръба й и се взираш в нея. Прекрачиш ли, става полет. Но това тук не е бездна, а просто много дълбока пропаст. Или много малко дълбока, зависи от гледната точка. Тук разстоянията, и въобще пространството имат съвсем сантиментална стойност. На една фина платформа, наистина можем да кажем че една част от камъка продължава да пада надолу, по линията на времето и спомена, но неговата стойност тука също граничи със сантименталната. Но за това друг път, нека не се разсейваме. Интересуват ни тези част от камъка, които остават.
Водача щракна с пръсти, отнякъде се появи вита каменна стълба и двамата заслизаха по нея.
* * *
Познати, скъпи, забравени спомени изплуваха в шепите й докато се ровеше, на колене, из камъните. Тя престана да вижда наоколо; мъглата, песъчливото дъно, Водача, всичките те се разфокусираха и изчезнаха. Беше сама със спомените си . Така прекара седмици, години, цяла вечност, или може би няколко минути. Накрая откъсна очи и срещна погледа на Водача.
- Толкова са хубави! Мога ли да ги задържа?
- Не. Нищо не може да се изнесе от тук. Но можеш по всяко време да се върнеш тук и да ги разгледаш отново.
Тя с нежелание остави камъчетата обратно и се изправи.
- Когато казахте, че всеки човек е скулптор, очаквах да е метафора. А не мазоли от сечива.
- То е метафора. Просто тук границата между илюзия и реалност е тънка.
- Къде сме?
- Никъде. Между стрелките на пясъчния часовник. Но вече е време да се върнем обратно.
Kато се притесня и прекалявам. Факт. ;D
