Apocalyptic Dream ... простотия до шия

Did you ever wonder what I see
When I dream at night?
I know you didn't.
But don't be silly,
I don't dream of you,
Not of you at all.

Taa... тъй като не съм пускала нищо отдавна... ето какво сънувах днес. xD

***
Днес сънувах Края на света. Ди Енд. Финито ла комедия. Апокалипсис.
Огромно цунами от тихоатлантическия океански басейн щеше да удари града след няколко часа. През прозореца виждах как се приближават зелените вълни солена вода и отломки, идващи от другото полукълбо. „Оптическа илюзия, рефракция”, обясни ми татко. „Ако тука има цунами, не знам какво ще стане” – каза на домакина на къщата. Това го пишеше и във вестника и затова други хора също си го казваха един на друг. Със самочувствието на специалисти, разбира се. Но татко знаеше сложни думи като "рефракция" и имаше гипс на ръката, което го правеше специалист. Част от водата стигна до нас и статуята в центъра на фонтана се разби като във нискобюджетен апокалиптичен екшън. Някаква секция със стъклени врати също се натроши, и свирих на моето пиано стъпвайки върху натрошените стъкла. Бяха все триъгълни. Някакъв етюд. Детски... нещо от опусите на на Лемуан или, може би, Крамер. Малко пръски бяха попаднали на ксерокопираните ноти. Но защо да го работя, след като остават само няколко часа до края на света? Съв сковано изкуствено-грациозно движение свалих ръце от клавиатурата. „Не е добре” – помислих си – „трябва да се записвам повече на камера и да коригирам сценичното си поведение. Ама не, няма за кога, краят на света е след няколко часа.” И пак ги качих – щях да свиря, но нещо любимо. След две секунди вече тичах през каретата розов линеум на коридора към кухнята да видя майка ми. А коридорът беше стар, мухлясал и толкова голям. "Мамо, краят на света...?". „Да, утре ще е. Занеси тези чинии в стаята, моля.” Чувствах се малка (и рошава, впрочем), колкото голям беше коридора. Може би се дължеше на странния анцуг, който по принцип не бих облякла по никакъв повод след като минах критичната 8годишна възраст.
А може би вдругиден? Морето изглеждаше достатъчно зелено и застрашително, настъпвайки от грешната страна на хоризонта, но може би имаше да измине повече път. Рефракция му е майката! Или пък щеше да се попие по пътя и нямаше да стигне до тук. Не трябва да мокрим пианото!
Лакирания Аугуст Фьорстер на В. - синът на домакините - вече беше преместен в коридора, роялът на къщата също беше там (колко голям, все пак, беше този коридор!), притихнал в ъгъла между няколко кашона с книги и нещо, което напомняше стария ни, тапициран с кожа шкаф за обувки. Тъй като нямаше място за повече пиана в коридора, помолих В. да ми помогне на избутам моя Заутер по-наляво към вратата, за да е по-далеч от евентуалните (ха!) водни пръски. А В. всъщност е симпатично момче. Само ако беше по-уверен и се обличаше по-добре. Биха му ходили расти. Ама вече няма за кога – краят на света е след няколко часа. А Заутера си е тежко пиано, доста изтрополя по пътя - горките съседи - но поне щеше да е на един-два метра по-сухо. Опитах се да изсвиря ре-бемолния Un Sospiro на Лист, но оплетох хармониите. Тогава дойде систър и ме викна да ходим с нея за обувки. В тролея ми каза, че иска кожени, червени или кафеви, на голям ток. Май беше малко късно за ходене по магазините, повечето бяха затворени, но тя имаше ключ. „Как ще излезем?”- питах я, когато влязохме във сумрачния магазин и погледнах главната улица през ромбоидните шарки на решетката. „Как откъде, от задния вход”. „Ами ключа?” „Аз съм човекът с ключовете”- намигна ми тя и взе най-близката кожена обувка на висок ток. „А ако дойдат от СОТ?” – все още се притеснявах аз, сочейки полуотлепения триъгълник на прозореца. „Притеснява ли те? Няма да дойдат, края на света е утре сутрин, а дълго преди това ще сме излязли и заключили вратата след себе си. :)”

Идиотско, но сън. Умишлено се постарах да не вкарвам никакъв стил на писане. (...) Приликата с реални лица и събития не е случайна, а плод на моето подсъзнание и на всички вас, които участвате в пълненето му с глупости. (;

P.S. Оскар Уайлд е гений.