Моето джудже е най-ниско!
Моят бор е най-вечнозелен!
Моята червена шапчица е най-гологлава!
Моят вълк е най-овчедушен!
Моята блондинка е най-червенокоса...
Моите приказки са най-вълшебни,
Моята самота е най-самотна,
Моето червено е най-зелено,
Моето пиянство е най-тихо,
Моят вик е най-силен
И ти няма да го чуеш.
...
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
От 4 до 8
ОтговорИзтриванеЗабий пиронче в паметта си,
като си спомниш, че било е "вчера",
че "вчера" има дата, има месец,
година, часове, минути.
Това е патерицата на паметта ти -
делиш прецизно на секунди, стотни,
използваш календарчета, тефтери,
и пишеш дневник, включваш си аларми,
страхуваш се, че "времето изтича"...
Минута много е, животът ти е малко -
измерен от статистика в години.
На часове накъсали сме дните,
така че бързаме и нигока не стигат.
Кога да ям? Да спя? А да се любим?
Кога да се отпусна? Няма време!!!
Кога, кога, кога... Къде ще вместиш
във теча на секунди и минути,
това, което искаш да постигнеш?
Тик-так ти цъка на ръката -
часовникът до пулса на сърцето.
И как да не усещаш, да забравиш,
че "времето" безпомощно изтича...
Изтича звънци! Нищо не изтича,
изтича ти акълът през ушите,
докато мачкаш малката душица,
със времето, измислено да спира
това, що няма да се върне.
Не стой във времето - там просто няма място,
тъй както няма "време". Има само
изсислица, с която се подпираш.