Masks

"Пламъците на камината припукваха уютно в полутъмната стая. Той се облегна назад и дръпна от цигарата си с поглед, насочен някъде отвъд въображаемия хоризонт.
- Ние живеем в един свят на маски. Клише, но истина.
Тихият глас накара момчето да подскочи. Когато след няколко секунди, когато се съвзе, гласът продължаваше да говори, сякаш на себе си.
- Маски на дружелюбие, маски на увереност, маски на почтеност, маски на равнодушие, маски на подчинение, маски на недосегаемост. Маски за пред близките, маски за пред непознатите. Маски за пред другите, маски за пред себе си. Маски, криещи това, което не сме. Маски, близки до това, което бихме искали да бъдем. Маски на лица и маски на маски. Маската е почти инстинкт. И почти на всеки му се е случвало поне веднъж в даден момент да се запита - абе кое беше истинското, лицето?
Понякога не си спомня. Понякога се безпокои от факта, че не си спомня.
Понякога хората които не искат да загубят истинските си лица под маските си слагат смешни карнавални маски, които понякога очевидно се различават от лицата им. И бият на очи измежду всички прилежно и еднакво красиви маски-лица. Идвало ли ти е наум, когато в една компания един човек се държи като смешник, че може би е по-сериозен или дълбок от всички останали, взети заедно?
Момчето поклати отрицателно глава.
- Замисли се другия път и брой до десет преди да оплюваш... Аз лично нямам доверие на маските. Предпочитам лекия грим. "

Получи се доста неестествен монолог, но исках да се пробвам как се проектират мисли през герой - определено е полезно, тъй като няма да бъде поставян под въпрос смисълът, щом го е казал героят, а не аз. :D И между другото, не съм сигурна дали е удачно да се каже за глас, че говори... Или най-малкото, дали аз бих искала да прочета за глас, който говори. ~