MOVING

A.V., shte me izvinish - nqma kirilica v bibliotekata, zatova shte pisha na angliiski ot tuka nadolu. :D

With a slight lag (of about a month), I am temporarily moving 'online houses'as well as actual ones. Feel welcome to check out my new blog space, Nearly sunny with a good chance of rain. There's pretty much nothing there so far, but hopefully this will change quite soon.

Полусън

Някак по навик,
безцветно,
хвърлям погледи в твоя посока.
Пеперуди безброй
се въртят в ореола
на нощната лампа.
(Ти ако беше крушка, щеше да си от 100 вата.)

В полупросъница,
полунасън
виждам как красиво
светосенките очертават
профила ти
докато си зает
да грееш
към други звезди;
Напомни ми утре,
като се събудя,
да ти поискам адреса.

Напиши ми го с капчици вода
върху оризова хартия,
залепи плика
с борова смола.
Пък когато стигне.

От небето валят
рошави
пера - желания.

---
На Стамат, без причина.

Където

Където лястовичките греят, а грамофонът цъфти, забравен.

Нощните лампи

Нощните лампи са дървета, на които вечер зреят луни.

Где-то

Я буду там где-то, где неба конец. Где стоят часовые - часы. Если что, приходи - буду ждать, может быть. А может, и нет.

Девет часа следобяд.

Часовник с махало, маса и чаен сервиз,
в бял кафез нарисувани птици мълчат.
Звънци се полюшват, нашепват на морския бриз,
'Ела утре в девет часа следобяд.'

Ще пием цвета на липите, разсипан в небесната чаша
ще си нарисуваме нов, многозалезен свят.
Надеждата идва, тиха, зелена, неканена, наша,
Ела и ти, утре в девет часа следобяд.

Ела, вдъхнови ме и после тръгни си,
Остани си далечния, любимия ми непознат.
Прати ми обратно писмата, които не ти написах
Утре, точно във девет часа следобяд.

Остави на ръцете ни спомена,
как почти още малко и щяха да се допрат;
Не казвай на никой как минахме с теб под звънците
Вчера във девет часа следобяд.

inspired by: RACHEL VOW - Follow the step

p.s. липсва ми пети куплет за някакъв логически завършек. И изводът е човек и добре да живее, може да му дойде наум да се прави, че може да римува.

Afternoon

The sun was shy,
The birds were sighing,
The wind was trying to seduce the air,
whispering promises of rain.

Conversation

айде.. нещо от живота този път:

- Наистина изглежда по-логично обяснение.
- Не го казах за да ти искам похвала, а за да го разбереш.
- Само си казах мнението.
- Не ти исках и оценка.
- Но коментарите поддържат разговора.
- А абстракциите ме карат да искам да млъкна.
- Значи единият от нас ще мълчи.
=)))

No such nick/channel.

Отнема малко време (векове!!!) докато месинджърът, или както обичам да го наричам, средството за масова дезинформация, зареди. Какво да се прави, компютърът ми е стар, и претрупан с какво ли не. Филми, снимки, игри, картинки, логове... Филми, които не съм гледала с години, гигабайти еднакви снимки, които не мога да се реша да изтрия, игри, които отдавна не тръгват, архиви от години разговори... и така нататък. За какво ли ми са, си мисля? Факт е, че за човек, способен да пази празна опаковка от кроасан в продължение на 5 години заради съмнителната й сантиментална стойност, е напълно логично да съхранява и подобни виртуални вехтории. Seven days с шоколад... леле, някога как изтръпвах при аромата на това нещо... Размислите ми се прекъсват от появата на Зеленото кръгче. Но не кое да е зелено кръгче. Досещате се сами. :">

Заливат ме вълни и се разбиват в слепоочията ми. Сърцето ми, хванало един тъпан, се е изкачило чак до гърлото и иска да излезе. Разтрепервам се, а подът под краката ми се накланя като палуба на кораб... Общо взето, може да се каже, че се вълнувам доста. Коства ми титанични усилия да преместя курсора на мишката. Или е станал много тежък, или някой е заковал ръката ми за бюрото. През цялото време внимавам да не натисна някое копче по погрешка.

- Да му пиша ли?
- Пиши му, много ясно. - казва най-добрия ми приятел.
- Не, няма да му пишеш. - обажда се здравия разум.

Продължавам да треперя. Ще изчакам. Етикетът повелява да не пиша веднага щом се засечем.. не бива да си личи, колко съм хлътнала. Ааа много моля, хлътнала ли казах? Печатна грешка. Няма такова нещо. Ни най-малко. Нямам представа откъде дойде. Заинтригувана съм, по-скоро. И с твърде много свободно време. Или по-точно, твърде малко много спешна работа на единица сравнително свободно време...
Правя се, че си намирам работа. Успявам да изпратя 1-2 важни и-мейла, които отлагам от около седмица.
Пък може да ми пише сам, кой знае.
Пускам си балада. Разглеждам няколко демотиватора... после няколко мотиватора. Красиви картинки, цветни шрифтове, вярвай в чудеса, знаете. Майната му.

Аз: Хей. (:

Решавам се. Гмуркам се... пък квото ще да става. Enter.

Рояк от сребристолилави пеперуди хвърчи наоколо, пърха, влиза ми в очите. Разтичам се като желе. Минава минута. Минават две. Всичко се върти. Пеперудите отлитат и става тъмно. Потъвам, става ми криво. Още ми е желирано и не мога да откъсна очи от монитора. Желе в центрофуга виждлали ли сте? А в микровълнова? Е, и аз не съм, но предполагам че би било горе - долу също толкова адекватно, колкото мен в момента. Ядосвам се на себе си. Сигурно няма да отговори. Сигурно е зает. Сигурно изобщо не иска да ми пише, а аз само се натрапвам.

Azazel is typing...
Azazel: - Здравей

Замалко не се заливам с чая си. Тъмнината наоколо избухва в заря. Въздухът ухае на ванилия. Червени, жълти, зелени фойерверки разцъфват и ме помитат, на небето изгряват и танцуват планети. Вече не един тъпан, а цял оркестър ударняци се е събрал в гърлото ми. Но това не е всичко.

Azazel is typing...

Затаявам дъх. И нищо. Надписът изчезва. Чакам две - три минути. Пак нищо. Чувствам се смалена, жалка. Излъгана. Чакам още малко и накрая се осмелявам.

Аз: - Вчера те сънувах.

Грешка. Голяма грешка. Трябваше да кажа нещо съвсем различно. Да речем, едно учтиво 'как си?'. Или 'как сиии :)' - все едно съм пийнала две- три бири и ми е весело. Или в краен случай 'кво става?' - за да съм по-неутрална. Както и да е, вече е късно. Бясно, панически затварям прозореца. Ако имаше совалка щях да се изстрелям нанякъде с нея. След по-малко от секунда обаче екрана ми святка в оранжево - имам отговор:

- Аха. Ясно защо не можах да се наспя.
- Ахахаха.. верно? Извинявай тогава. :)

---
(Oчаквайте продължение. може дори и да има такова. Сега ми се спи. :D)
p.s. Образите са събирателни, а имената са избрани на random принцип. Не познавам реално човек с ник Azazel, и ако търсите такъв, това не е писано за него/нея. :)

2 complain or not 2 complain?

If you feel like you want to complain about something, you could probably cope with it on your own.

Слънчогледи.

(Из детски лексикон)
'Въпрос номер 31: Как си представяш перфектната среща?
Отговор на въпрос номер 31: Той ще ми подари слънчоглет, а после ще се държим за ръце и ще отидем на луна парк.'
Тогава беше на седем години и половина. Грижливо запълни останалото място на реда със сърчица.
***

Тя стоеше насред площада. Едно самотно ярко петно в морето сиви плочи, с червено яке и червен чадър. Дъждът се сипеше като из ведро и яростно отскачаше от вече събралите се локви, а хората се гушеха под цветните навеси на кафенетата и зад витрините на магазините.
Със сигурност я мислеха за луда. Но това не я интересуваше. Кои бяха 'те', също не я интересуваше. Само едно бе от значение...

- Тракатракатракатра, няма да дойде, тракатракатракатра! - бучеше дъждът.
- Няма да дойде, няма да дойде! - отскачаха капките от чадъра й.
- Няма да дойдеееее - пееха пълните с мехурчета вадички вода, докато минаваха край нея.
- Млъкни! - Тя тропна с крак по най-близката вадичка. Не постигна нищо, само си намокри кецовете.

Може би наистина нямаше да дойде. Трябваше да е тук преди петнайсет минути. Шестнайсет. Даже сигурно нямаше да дойде. На очите нещо й свиваше и й горчеше... Помъчи се да изглежда безразлична.
Дори да не дойдеше, какво?
Правилно. Нищо.
Двайсет.

И тогава го видя. Беше в черно. Винаги носеше черно. Тичаше. И тя веднага забрави всичко. Гледаше го как се приближава, тъмен фрагмент в дъждовния акварел. Или акварелът беше в очите й?
Мина цяла вечност. Леко запъхтян, стигна до нея. Нямаше чадър. Косата му падаше на мокри кичури върху лицето му.
- Закъсня..
Той мълчаливо й подаде найлонов плик. Вътре... имаше пакетче семки. Дали беше случайност? Дали не си правеше някакъв глупав майтап? Тя погледна нагоре с полуусмивка, полунедоверие. Срещна неговия поглед... и неговата полуусмивка допълни нейната.
Нещо звънтеше и й пречеше да чува. Най-накрая успя да различи:

- Извинявай, това беше най-близкото до слънчоглед, което успях да намеря по това време на годината.

Има да си мечтая.... <3 ;D

Of Stones and Space.

Надеждите се лекуват с очакване. Пристрастяваме се, копаем, докато не ударим на камък. Удряме често, от камъните градим стени. Лабиринти. Желанията заменяме с други желания, по-плитки, които по-лесно можем да пресушим с парцаливото си разбиране за здрав разум.
А времето и пространството придобиват нови, съвсем сантиментални стойности.

Vulnerability.

Everything that could be agaist you has exactly as much power as you are willing to give it. It can harm you only if you let it.
So if you still got your heart, keep it closed and keep it hidden.

Wishing well.

So, you were asking if that's a wishing well?
Well, a wishing well it is indeed .. if you believe in wishing. Otherwise, for you it will only be a plain, ordinary well. A washing well...
If you do believe, however, make sure you are careful of what you wish for.

How?

Как ли живеят хората, които не виждат танца на вятъра в тревите, не слушат облаците, не си говорят сами?..

Fool's moon

Look around.
Did you count the silver spoons you've thrown in the river? Or the smiles you could've spared?
What would you give for the times when you should have closed your eyes? For the thousands of faces you've lost? For the marvelous times you don't want to come back?

Patience is a gift, not a virtue.
Why pity the fool? The foolish are blessed.

Не(на)мерена реч.

Защо да се отказваме от пътя, мислейки, че е прекалено дълъг, за да ни заведе там, където искаме да отидем? Защо да гоним питомното, ако можем да имаме дивото? Не лучше ли журавль в руках, чем синица в небе?... Защо пиша глупости, вместо да пиша дипломна работа?

Не вярвам в очевидното. Не вярвам в обяснимото. Нито в логичното.
Или вярвам, че не вярвам?
Вечността не винаги е кратка. Близкото не винаги не е далеч.

Не вярвам, че правилното непременно трябва да е лесно.
Не вярвам в сродните души. А ми се ще да вярвах.

Sculpture.

Светлината се спускаше от горе, лека и бяла, като през много висок стъклен таван. Тя се огледа наоколо. Беше тихо и имаше мрамор. Плочи, колони, статуи. И облаци. Много облаци. За момент си помисли, че е сама, и че водачът й я е излъгал и я е запратил нанякъде сама, но в следващият момент той беше зад гърба й, и, седнал в поза лотос, леко се поклащаше във въздуха. - Помислих, че сте изчезнал.
- Тук съм, тук съм.
- Но аз защо съм тук?
- Нима не искаш да научиш повече за живота? Нали се оплакваше, че не разбираш хората?
- Да, не ги разбирам... И всеки път, когато си помисля, че съм започнала да ги разбирам, се оказва, че абсолютно греша в преценката си. Но все още не разбирам как тази илюзорна quasi древен Рим сбирщина на скулптури ще ми помогне да ги разбера!
- Всеки човек е скулптор на живота си. Да вървим, ще ти покажа.
Водачът се спусна на земята и тя видя, че е обут със сандали с малки златни крила на тях. (Какво да се прави, винаги забелязваше обувките.)

Известно време вървяха мълчаливо, проправяйки си път през гора от бели колони. Стигнаха до пропаст, над която се рееше лека мъгла. На ръба й самотен човек, обърнат с гръб към тях, и с лице към къс мрамор дялаше нещо като орнамент с чук и длето по него. Повърхността на камъка беше покрита със следи от удари и отчупени парчета. Мъглата й пречеше да види колко още остава.
- В началото животът ни е просто къс камък. Необработен и цял. Когато се родим, получаваме сечива и малко по малко започваме да се учим как да го дяламе.
Човекът спря, замисли се за момент, после мълчаливо остави длетото, взе кирка и започна да удря там, където току-що беше гравирал. Мраморни отломки отскачаха и тихо падаха в покритата с мъгливо покривало бездна.
- Но защо го прави? Изглежда напълно луд. - Недейте, не виждате ли, че ще го развалите... – скулпторът не даде знак, че е чул, и момичето се завтече да го спре, но в следващия момент тя сама държеше металното оръдие и удряше настървено по камъка.

Водачът й вече беше до нея.
- Ето, не можеш да разбереш дори себе си, а камо ли друг човек.
- Чакайте, тука има много работа. Трябва да се махне този глупав орнамент. Да се отчупи... - Тя замахна настървено с кирката и изведнъж се сепна и я свали.- Да не искате да ми кажете, че този камък е моят живот? И че аз съм била едновременно и тук и съм се видяла отстрани? Та този човек беше съвсем неадекватен. Трудеше се упорито, а после с няколко замаха на кирката развали всичко, което беше направил. А аз исках да го спра, а сега сама правя същото.
- Току-що откри за себе си, че един човек не може да разбере напълно действията на друг човек отстрани. Всичко придобива съвсем различен смисъл, когато промениш перспективата. Сламката в твоето око винаги ти се вижда по-голяма от гредата в чуждото.
- Но понякога има хора, с които като че ли се разбираш от половин дума и имате толкова много общи неща. Сякаш дори мислите еднакво и би могъл да си обясниш всяко тяхно действие.
- Това е илюзия. Виждаш ли, човек цял живот гради форми и образи, които после обикновено биват отчупени и пропадат в миналото. Но никога не изчезват напълно. Хората са сантиментални и пазят отломките, колекционират ги, за да ги разглеждат и да си ги показват един на друг. Не си ли се замисляла откъде идва тази особена тежест когато мислиш за отминалото? Това е от всичкия камък, който постоянно носиш със себе си. Понякога някои хора имат отломки със сходна форма в колекциите си. Понякога откриват това, докато си ги показват взаимно и решават, че е важно. Карма го наричат някои, съдба, знак. Но реално погледнато няма нищо такова. Е, рядкост е, наистина, но в нея няма нищо свръхестествено. Напротив, това е съвсем нормално, тъй като вариантите на събитията и формите не са абсолютно неограничени на брой. Понякога голяма част от отломките си приличат. Но това, все пак, са само отломки. Миналото не дава формула за бъдещето. Ммм.. Май те разочаровах.

* * *
- Къде са тези парчета? Искам да ги видя.
- Те падат в пропастта.
Тя отиде до ръба и погледна надолу. Мъглата се диплеше кротко и скриваше дъното. - Но нали казахте току-що, че хората ги събират и ги разглеждат! Как ще стане това, та те са безвъзвратно загубени в бездната.
- Бездната е бездна, само докато стоиш на ръба й и се взираш в нея. Прекрачиш ли, става полет. Но това тук не е бездна, а просто много дълбока пропаст. Или много малко дълбока, зависи от гледната точка. Тук разстоянията, и въобще пространството имат съвсем сантиментална стойност. На една фина платформа, наистина можем да кажем че една част от камъка продължава да пада надолу, по линията на времето и спомена, но неговата стойност тука също граничи със сантименталната. Но за това друг път, нека не се разсейваме. Интересуват ни тези част от камъка, които остават.
Водача щракна с пръсти, отнякъде се появи вита каменна стълба и двамата заслизаха по нея.

* * *
Познати, скъпи, забравени спомени изплуваха в шепите й докато се ровеше, на колене, из камъните. Тя престана да вижда наоколо; мъглата, песъчливото дъно, Водача, всичките те се разфокусираха и изчезнаха. Беше сама със спомените си . Така прекара седмици, години, цяла вечност, или може би няколко минути. Накрая откъсна очи и срещна погледа на Водача.
- Толкова са хубави! Мога ли да ги задържа?
- Не. Нищо не може да се изнесе от тук. Но можеш по всяко време да се върнеш тук и да ги разгледаш отново.
Тя с нежелание остави камъчетата обратно и се изправи.
- Когато казахте, че всеки човек е скулптор, очаквах да е метафора. А не мазоли от сечива.
- То е метафора. Просто тук границата между илюзия и реалност е тънка.
- Къде сме?
- Никъде. Между стрелките на пясъчния часовник. Но вече е време да се върнем обратно.

Kато се притесня и прекалявам. Факт. ;D

малките неща.

The distance, the gaze, my silence, the rain; the things that paint my evenings in blue and make my day.

Презареждане.

Излизаш. Девет без три минути е... леката вина, че си се предал преди края на 'работното време' се разтапя и потича на сини вадички по леко розовото небе. Птичките ослепително надзъртат над ръба на слушалките ти. Сещаш се, че не си си пуснал звука. Сякаш са минали години, откакто, навлякъл си-бемол мажор (синьо, защото е четвъртък), забрави последната глътка кафе с мляко и изскочи към академията. Години ли? Какви години, много повече.. векове. Дори още повече. Минути. Излизаш. Луната налудничаво наднича, скрила отхапаната си буза. Блести. Рисуваш с кал по обувките си. Заобиколен път под блока. Надбягваш се с охлюв. "Не ме настъпвай" - прибира рогцата си той. Облива те някакво карамелено-топло чувство. Вдигаш го от земята, а тя прави цяла обиколка докато се навеждаш към здравеца, за да го оставиш. Апропо, охлювите не ядат здравец. Вървиш. Изоставаш, за да избегнеш случайна среща с приятни хора. Друга случайна среща. Добронамереност. Трета случайна среща, която обаче не се състои. Или се състои, но в друго измерение. Сетивата ти за презрели. Реве ти се. Без причина.
Изведнъж се сещаш, че вървиш. Сещаш се, и че можеш да вървиш по-бързо и това е почти като летене насън или поне доста прекрасно. Вървиш по бордюр. Губиш равновесие. Земетресение? Надали. Просто не можеш да вървиш в права линия. Мислите се случват, просто понякога е трудно да се нацелят пространството и времето.

Имаш нужда да презаредиш. Енергия, лимит, дали, защо. Утре ще е по-добър ден. (може би?)

Пеперуди.

Catch, pin down and classify
Those butterflies in your stomach.

Fools

Само глупакът ще каже "Защо да си поставяш сам рамки?" - но и само глупак би направил подобна праволинейна категоризация.

Semiotics of destiny

Знаци? Да. Но как да ги четем? И как да знаем кога един знак означава нещо, а кога е знак да се замислим дали не взимаме знаците твърде насериозно?

Between

Питаш ме какво искам ли? ... то се намира между 'аз' и 'защо'.

Малки сме, и слаби. Крием се в измислици и обещаваме. Невидими цветя. Лилави и безпомощни. Нуждаем се от светлина, Но всяка сутрин, методично, залепяме със вестници прозорците си. Искаме слънце, но всеки ден, внимателно, се крием в домовете си. В килера, отляво до бурканите с туршия.
Искаме, а чакаме. Жонглираме със изгасени свещи. Мислим твърде сложно насаме. А лице в лице, Прости думи премълчаваме. Искаме залез, а гледаме на изток. Искаме ласка, а се зъбим на ръката, която иска да погали - защото етикетът не ни позволява да ухапем. Малки сме, безсмислени. Типизирано различни. Еднакво убедени в уникалността си. Ентусиазирано, колекционерски, се хвърляме в безумни каузи - а после се прибираме по домовете си. Чувстваме във нули, единици, нули, единици. Мислим само и единствено за себе си. А вечерта, утихнали и безсърдечни, крием се зад 'ние'.

Moral

Морал - това, което ни позволява да се зъбим на ръката, която ни храни, но не и да я хапем.

За 3-мата човека, които четат тук - съгласни/несъгласни? Други алтернативни дефиниции? : )

Sunday

Сякаш някакси, ама не точно така.
В пристъп на синева пускам прозореца
И търся слънце - жълт, хвърковат фа диез
За кафеза от ре минорни беззвучия.

What's the difference

Каква разлика има дали луната грее или отразява чужда светлина, щом ми помага да намеря пътя си нощем?

Learn

We should learn from our mistakes - and take pleasure in repeating them. : D

I < 3 Студентски град.

Да се прибираш по тъмната и разкаляна улица пред вас и да се ориентираш за това къде има локви по псувните на човека, който върви пред теб - безценно. : )

Needles(s)

Ако търсиш стръкче сено в купа игли, ще си нарежеш ръцете.
Ще си избодеш очите от търсене, преди да го откриеш.
А избодеш ли ги, ще е още по-трудно да търсиш.

When you grow up.

'Когато пораснеш, синко, ще разбереш, че светът е много по-еднообразен отколкото си мислиш... и много по-изненадващ.'

Distort the lie to hide the truth.

Търся си някакви смисли, измислям си истини. Премислени и безсмислени.
Доколко дълбоко се заблуждавам, а доколко всичко просто е хаос?
Всяко тълкувание е вероятно да бъде правилно само при, хмм, съвпадение. Т.е. зависи от законите на които си мислиш, че подчиняваш - ако всичко е хаос, наистина няма как да има единни такива. А самото тълкуване май е вреден навик.

Впрочем, честит Великден. :)

И да, псевдофилософските разсъждения за празника и реакциите на хората към него се отлагат до неопределен период от време. Доста съм спряла, а спуснатите пердета и желанието за ексцесивна употреба на думата 'май' не помагат особено.

What if.

В трескаво търсене на повод, дали няма да забравя причината?...

The Art of Irony, II

...А това никога да не се взимаш насериозно също е един вид взимане насериозно. : D

The Art of Irony

Улавям се, че напоследък често обяснявам на хората, как в 90% от случаите в това, което казвам има някаква (по-голяма или по-малка) доза ирония, сарказъм или самоирония. А то си и е така, дори мислите ми често са оцветени в иронично. Зелено е чувството, апропо. И хората често май не ме разбират. Особено когато реша да говоря не-иронично. : )

Та си мислех. За самоиронията - изкуството да се осмееш без да се унижиш. Тя може да достигне статус на мироглед, изкуство... защо не и бойно изкуство? Сарказъм-до?
Язвителността може да те направи донякъде неуязвим, поне външно.
Но дали точно неуязвимост е това, от което има нужда човек? ...Май не.

Flying, fled.

Goodbye my feathers - a dream is going cold.

The Abyss

Бездната е бездна само докато стоиш на ръба и се взираш в нея. Прекрачиш ли, става полет.

Possibilities

- Ако посред нощ на вратата ти се почука, откъде знаеш, че не те търся аз? A когато се сетиш за мен, откъде знаеш, че не стоя зад гърба ти?
- Няма как да бъда сигурен. Но мисълта за тази възможност ми харесва, и затова няма да се обръщам, за да й се радвам по-дълго..

Алтернативна реалност.

Човекът със синия каскет натисна някаква ръчка на шахматния си пулт и изведнъж всичко изчезна. Пропаднах в тъмнина, или по-скоро стаята в която бяхме беше издърпана като с кука нанякъде, а аз останах да вися в празното пространство. Беше черно. Зави ми се свят и си затворих очите. Не знам колко време съм стоял така, но в следващия момент усетих как мисълта за нещо зелено и тежко се среща с челото ми. Радиатор. Болката подскочи с малко закъснение и подсказа, че не е било само мисъл. Намерих се на земята, седнал на плочки и облегнат на радиатора, а до мен клечеше бледо момиче с цигара.
- Ти пиян ли си, какво? - изгледа ме тя с лека гримаса и издиша кълбо дим в лицето ми. Стомахът ми се залюля и аз се залюлях в опит да влеза в такт с него. Много ми се допуши.
- Не... по-зле. - Изгледах я и аз. Имаше мазна коса и чип нос. Но имаше цигари. Продължаваше много да ми се пуши.
- Аа, ясно. Такива като теб често идват тук.
- Къде съм? - Не ми отговори. На втори поглед косата не беше толкова мазна, а и носът не беше толкова дразнещ. И зъбите й бяха хубави. Абе ставаща беше, каквото и да си говорим. А имаше и цигари.
- Искаш ли? - момичето ми протегна кутията.
Взех си и понечих да запаля. Обаче не беше цигара. Беше канелена пръчка. Разгънах я. „Алтернативна реалност“ - гласеше надписът. Погледнах въпросително , ама момичето вече го нямаше. Вместо него към мен се навеждаше една нощна лампа. Някой си беше прерязал вените със счупена крушка. 60 вата, мисля. Сид Вишъс? Или бяха венците? Както и да е. Нощната лампа беше досадна. Посегнах да я изключа, ама пак се беше превърнала на момичето.
- Ама да знаеш, не си виновен. Сам си го избра. - Пъхна ми лъжица в устата и ми заби шамар. Момичето, радиаторът и плочките изчезнаха, всичко се завъртя. Отново ми се зави свят и затворих очи, стиснал здраво канелената пръчка.

Има ли половин щастие?

Квантовата физика е хубаво нещо. Докато стоим на кръстопътя, можем да тръгнем по всеки път. Докато кутията е затворена, реалността може да бъде каквато си поискаме. Обаче ако не се осмелим да я отворим, котката ще бъде само наполовина жива...

Irony

Irony: the best weapon against undesired patheticness.

Check, Mate

Първата стъпка, която трябва да направиш, за да спечелиш игра на шах, е да намериш шахматна дъска и да подредиш фигурите на нея.
Как се осмеляваш да се откажеш преди да си се опитал?

Rep(ea)tiles

Когато вървя по леда, се озъртам - да не би да се настигна. Манията за преследване е всъщност мания за величие - мислиш се за достатъчно велик, че да те преследват. Пред маските предпочитам лекия грим... Но и хамелеонът, въпреки че си сменя цветовете, също е животно.