Улавям се, че напоследък често обяснявам на хората, как в 90% от случаите в това, което казвам има някаква (по-голяма или по-малка) доза ирония, сарказъм или самоирония. А то си и е така, дори мислите ми често са оцветени в иронично. Зелено е чувството, апропо. И хората често май не ме разбират. Особено когато реша да говоря не-иронично. : )
Та си мислех. За самоиронията - изкуството да се осмееш без да се унижиш. Тя може да достигне статус на мироглед, изкуство... защо не и бойно изкуство? Сарказъм-до?
Язвителността може да те направи донякъде неуязвим, поне външно.
Но дали точно неуязвимост е това, от което има нужда човек? ...Май не.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар