'Въпрос номер 31: Как си представяш перфектната среща?
Отговор на въпрос номер 31: Той ще ми подари слънчоглет, а после ще се държим за ръце и ще отидем на луна парк.'
Тогава беше на седем години и половина. Грижливо запълни останалото място на реда със сърчица.
***
Тя стоеше насред площада. Едно самотно ярко петно в морето сиви плочи, с червено яке и червен чадър. Дъждът се сипеше като из ведро и яростно отскачаше от вече събралите се локви, а хората се гушеха под цветните навеси на кафенетата и зад витрините на магазините.
Със сигурност я мислеха за луда. Но това не я интересуваше. Кои бяха 'те', също не я интересуваше. Само едно бе от значение...
- Тракатракатракатра, няма да дойде, тракатракатракатра! - бучеше дъждът.
- Няма да дойде, няма да дойде! - отскачаха капките от чадъра й.
- Няма да дойдеееее - пееха пълните с мехурчета вадички вода, докато минаваха край нея.
- Млъкни! - Тя тропна с крак по най-близката вадичка. Не постигна нищо, само си намокри кецовете.
Може би наистина нямаше да дойде. Трябваше да е тук преди петнайсет минути. Шестнайсет. Даже сигурно нямаше да дойде. На очите нещо й свиваше и й горчеше... Помъчи се да изглежда безразлична.
Дори да не дойдеше, какво?
Правилно. Нищо.
Двайсет.
И тогава го видя. Беше в черно. Винаги носеше черно. Тичаше. И тя веднага забрави всичко. Гледаше го как се приближава, тъмен фрагмент в дъждовния акварел. Или акварелът беше в очите й?
Мина цяла вечност. Леко запъхтян, стигна до нея. Нямаше чадър. Косата му падаше на мокри кичури върху лицето му.
- Закъсня..
Той мълчаливо й подаде найлонов плик. Вътре... имаше пакетче семки. Дали беше случайност? Дали не си правеше някакъв глупав майтап? Тя погледна нагоре с полуусмивка, полунедоверие. Срещна неговия поглед... и неговата полуусмивка допълни нейната.
Нещо звънтеше и й пречеше да чува. Най-накрая успя да различи:
- Извинявай, това беше най-близкото до слънчоглед, което успях да намеря по това време на годината.
Има да си мечтая.... <3 ;D
чудесно
ОтговорИзтриване