No such nick/channel.

Отнема малко време (векове!!!) докато месинджърът, или както обичам да го наричам, средството за масова дезинформация, зареди. Какво да се прави, компютърът ми е стар, и претрупан с какво ли не. Филми, снимки, игри, картинки, логове... Филми, които не съм гледала с години, гигабайти еднакви снимки, които не мога да се реша да изтрия, игри, които отдавна не тръгват, архиви от години разговори... и така нататък. За какво ли ми са, си мисля? Факт е, че за човек, способен да пази празна опаковка от кроасан в продължение на 5 години заради съмнителната й сантиментална стойност, е напълно логично да съхранява и подобни виртуални вехтории. Seven days с шоколад... леле, някога как изтръпвах при аромата на това нещо... Размислите ми се прекъсват от появата на Зеленото кръгче. Но не кое да е зелено кръгче. Досещате се сами. :">

Заливат ме вълни и се разбиват в слепоочията ми. Сърцето ми, хванало един тъпан, се е изкачило чак до гърлото и иска да излезе. Разтрепервам се, а подът под краката ми се накланя като палуба на кораб... Общо взето, може да се каже, че се вълнувам доста. Коства ми титанични усилия да преместя курсора на мишката. Или е станал много тежък, или някой е заковал ръката ми за бюрото. През цялото време внимавам да не натисна някое копче по погрешка.

- Да му пиша ли?
- Пиши му, много ясно. - казва най-добрия ми приятел.
- Не, няма да му пишеш. - обажда се здравия разум.

Продължавам да треперя. Ще изчакам. Етикетът повелява да не пиша веднага щом се засечем.. не бива да си личи, колко съм хлътнала. Ааа много моля, хлътнала ли казах? Печатна грешка. Няма такова нещо. Ни най-малко. Нямам представа откъде дойде. Заинтригувана съм, по-скоро. И с твърде много свободно време. Или по-точно, твърде малко много спешна работа на единица сравнително свободно време...
Правя се, че си намирам работа. Успявам да изпратя 1-2 важни и-мейла, които отлагам от около седмица.
Пък може да ми пише сам, кой знае.
Пускам си балада. Разглеждам няколко демотиватора... после няколко мотиватора. Красиви картинки, цветни шрифтове, вярвай в чудеса, знаете. Майната му.

Аз: Хей. (:

Решавам се. Гмуркам се... пък квото ще да става. Enter.

Рояк от сребристолилави пеперуди хвърчи наоколо, пърха, влиза ми в очите. Разтичам се като желе. Минава минута. Минават две. Всичко се върти. Пеперудите отлитат и става тъмно. Потъвам, става ми криво. Още ми е желирано и не мога да откъсна очи от монитора. Желе в центрофуга виждлали ли сте? А в микровълнова? Е, и аз не съм, но предполагам че би било горе - долу също толкова адекватно, колкото мен в момента. Ядосвам се на себе си. Сигурно няма да отговори. Сигурно е зает. Сигурно изобщо не иска да ми пише, а аз само се натрапвам.

Azazel is typing...
Azazel: - Здравей

Замалко не се заливам с чая си. Тъмнината наоколо избухва в заря. Въздухът ухае на ванилия. Червени, жълти, зелени фойерверки разцъфват и ме помитат, на небето изгряват и танцуват планети. Вече не един тъпан, а цял оркестър ударняци се е събрал в гърлото ми. Но това не е всичко.

Azazel is typing...

Затаявам дъх. И нищо. Надписът изчезва. Чакам две - три минути. Пак нищо. Чувствам се смалена, жалка. Излъгана. Чакам още малко и накрая се осмелявам.

Аз: - Вчера те сънувах.

Грешка. Голяма грешка. Трябваше да кажа нещо съвсем различно. Да речем, едно учтиво 'как си?'. Или 'как сиии :)' - все едно съм пийнала две- три бири и ми е весело. Или в краен случай 'кво става?' - за да съм по-неутрална. Както и да е, вече е късно. Бясно, панически затварям прозореца. Ако имаше совалка щях да се изстрелям нанякъде с нея. След по-малко от секунда обаче екрана ми святка в оранжево - имам отговор:

- Аха. Ясно защо не можах да се наспя.
- Ахахаха.. верно? Извинявай тогава. :)

---
(Oчаквайте продължение. може дори и да има такова. Сега ми се спи. :D)
p.s. Образите са събирателни, а имената са избрани на random принцип. Не познавам реално човек с ник Azazel, и ако търсите такъв, това не е писано за него/нея. :)